Всички знаете за любовта ни към природата, най-вече към планината! Знаете и че се стараем да предадем това на децата си – да обичат да прекарват време там, да я уважават и пазят.
Всяка година организираме лятната си почивка така, че да прекараме поне 4-5 дни в планината на преходи с децата. Така, през август решихме да посетим няколко хижи на Родопите.
Тръгнахме от Триград (х. Триградски скали), през Чаирски езера, с. Мугла, х. Ледницата и до с. Гела. Районът, въпреки живописността и така известното си гостоприемство, е рядко посещавано от туристи.
Всъщност, на повечето места бяхме сами или с още няколко гости, а по пътеките срещнахме само един овчар и няколко офроуд джипа. Навсякъде обаче, бяха много учудени, че сме тръгнали по горските баири с толкова малки деца, още повече, че на тях даже им харесва!
Пътешествието ни започна от доста туристическите места (но и задължителни за посещение в района) – Триградското ждрело и пещера Дяволското гърло. За децата беше изключително преживяване, още повече, че гидът им каза, че има бебета прилепи и те бяха силно мотивирани да ги видят. Разбира се, това не се случи, но стимулът ни беше в услуга при изкачването на 280-те стълби на изхода на пещерата.
Х. Триградски скали е приятна, има малко дворче с дървена къщичка и пясъчник за децата, а храната беше много вкусна. На следващия ден започна първия ни преход до х. Чаирски езера. Вместо 3 ч. ни отне около 8, но имахме безброй забавящи фактора.
Пътеката минава през местното стопанство, където детата доста обстойно проучиха повечето земеделски машини, запознаха се с една баба, изкопаха й няколко картофа, разучихме всички места за водопой на добитъка, играхме на много игри и така почти неусетно стихнахме крайната ни точка.
Тук, вмятам, че тази година синът ни (4г.) измина целия маршрут съвсем сам, без наша помощ, заедно с раничка на гърба, в която прилежно си пренесе доста голям камък, който откри още първия ден на пътя.
И тази хижа беше приятна, единствената пълна с хора, а голяма част от продуктите си ги правеха на място (сирене, мляко, сокове, сладка и т.н.). Въпреки голямата умора, вечерта ни беше доста трудно да приберем децата по стаите, тъй като всички гости се бяха събрали около огъня, с музикални инструменти и родопски песни…излишно е да споменавам, че преживяването си беше изключително удоволствие и за нас.
На следващият ден тръгнахме към с. Мугла. Езерата бяха почти изсъхнали вече в края на лятото, така че успяхме да се насладим само на едно, което се беше позапазило. Въпреки съвсем краткия маршрут, това беше най-трудният ни ден. Умората от предни ден се беше натрупала в децата и бяха доста напрегнати, а ходенето си беше истинско предизвикателство. Пътеката не беше особено приятна, тъй като започва с леко, но продължително изкачване през едни много изсъхнали и слънчеви поляни и завършва през доста стръмно спускане по чакълеста тясна пътечка. И двете не бяха любими на компанията.
Още с първите стъпки навлизайки в селото, разбрахме, че ще остане в сърцата ни.
Самото селце е сгушено в дефилето между няколко хълма, къщички накацали на всяко възможно местенце по стръмните склонове и цари атмосфера на спокойствие и магичност. За съжаление, селото е почти обезлюдено, а гледката на разрушаващите се къщи е доста подтискаща…започнахме да расъждаваме дали някой ден природата съвсем ще погълне това място или то ще успее отново да се възстанови и да бъде онова живо селце, което е било преди години. Точно в този момент, джип с двама горски (и двамат млади момчета, единият се върнал от София, не му харесало, другият от Лондон) ни настига по прашният почти-път към селото и веднага предлагат да ни закарат до мястото, в което щяхме да нощуваме. Децата това и чакаха – кога друг път са се возили на съвсем автентичен офроуд джип!
И така, стигнахме до Къща за Гости Мишел…за това място можем да напишем отделен пост! Място, което не очакваш да откриеш там, а след като си посетил ще го помниш дълго.
Къщата принадлежи на софиянка, артист, която е решила да избяга от големия град и да се приюти в приказната атмосфера на Родопите, именно в с. Мугла. От почти срината със земята съборетина, Мишето е успяла да възстанови изцяло къщата и да я превърне в най-уютното, артистично и красиво място. Къщата е идеално обзаведена, с всички съвременни удобства, преплетени перфектно с автентичния местен стил. Домакинката ни посрещна с усмивка и най-вкусния боб, който скоро бяхме яли, а мястото ни поздрави за добре дошли с продължителна буря, която ни прибра вътре до вечерта. Всъщност, се радваме изключително, че се случи така, тъй като имахме възможността да прекараме повече време в къщата и с Мишето, да си поговорим, да пием безумно вкусен чай и да се стоплим на камината. За вкусната домашна храна и угаждането на всеки наш каприз е излишно да споменавам!
На следващата сутрин, макар и да не ни се тръгваше, трябваше да започнем и втория по-дълъг преход от нашата екскурзия. Децата си бяха починали добре предишния ден (имахме цях свободен следобед в Мугла) и с завиден ентусиазъм тръгнахме към х. Ледницата.
Пътеката минава през доста красиви места, в началото стръмно, но много красиво изкачване през гората. Изцяло дива, зелена, избуяла…с рекичка спускаща се измежду камъните.
Следваше много приятен път, без големи изкачвания или прекалено стръмни и неудобни спускания. Съвсем скоро и безпроблемно стигнахме до х. Ледницата. Бяхме малко изненадани, че пристигайки хижата беше заключена и набързо си представихме как с вече уморените деца трябва тепърва да тръгнем към с. Гела, а вече беше късен слеодбед! За щастие, открихме бележка (с дата!), която ни казва, че хижарите ще се върнат, така че почти спокойни ги зачакахме. Въпреки изключително красивото място, на което се намира хижата, за съжаление самата сграда е много стара, занемарена и въпреки огромните усилия на хижарите (нови от съвсем скоро), пребиваването в нея не е особено приятно. Все пак намерихме как да си изкараме приятно – хапнахме добре, играхме много, запалихме си огън, пекохме картофи в жарта и така дойде време за последната нощувка от екскурзията ни в планината.
На следващият ден стигнахме до с. Гела, където ни чакаше кола и преходите ни приключиха. Децата бяха уморени, но изключително доволни, през цялото време изследваха света, откриваха изумителни природни съкровища, разпознавахме птици, събирахме черупки от малки охлювчета и какво ли още не.
Вече в цивилизацията се отдадохме на кратки туристически обиколки в района на Пампорово – Роженската обсерватория, Фермата за елени, кулата Снежанка. А приключението ни завърши с така заслужената почивка на море. Бяхме си запазили каравана на един къмпинг в Гърция и тепърва ни предстоеше да разберем дали това ще се стори толкова интересно на децата, колкото и на нас…разбира се, че да!
Безгрижието, стигането до плажа за 1 секунда, чистата вода и супер фин пясък, свободата на децата да тичат и играят през цялото време вътре в къмпинга е несравнимо!
И така…благодарим на всички, които дочетоха дългия ни разказ! Надяваме се да ви е било интересно…всяка година ви разказваме за опита ни с деца на планина, тъй като основната ни мисия е да покажем на повече хора, че природата е изключително място развитието им, а прекарването на време там с малки деца е освен възможно и много приятно! Да, за нас, родителите, има известни усилия, които трябва да положим, но именно те ще си заслужават ако успеем да допринесем към здравето, устойчивото развитие и щастието на децата ни.
И най-интерсното, всъщност беше, че когато накрая ги попитахме къде повече им е харесало на преходите в планината или на спокойното море, те отговориха